Една малко известна статия на проф. Анастас Иширков, написана преди 98 години
Вестник "ДЕН"; VIII; N 2405; 1 януари 1911 г.; с. 1-2/4
--------------------
Много са недъзите, които разядат нашето общество, народ и държава, но най-страшен ми се представя корупцията. Нея си оприличавам на болест живеница, която
* прояда месото на тялото, оглозгва кокала,
чрез болки и безпокойства отслабва организма и направи ли достатъчно пакост на едно място, се залавя с друго и действа все тъй язвително, докато покоси живота. Корупцията, това е развала, извращение на всички човешки принципи под съсипателното действие на порочни страсти. Но у нас с чуждата дума корупция кръстихме най-големия грях спроти народ и държава: кражба от народния имот.Корупцията е заразителна народна болест. Пренесе ли се тя у млад, незакрепнал още народ, тя го разслабва, умоламощава, докарва го дори до погибел. Историята е пълна с такива примери. Както срещу холерата се вземат бързи и енергически мерки, за да спрат нейното разпространение, да я локализират, също тъй трябва да се действа и с корупцията, която е по-страшна от холерата, защото тя не мори на един път, а постепенно, като разтърсва цял народ чрез морални терзания и го отвлича от неговите главни задачи.
И в турско време имаше тук-там из нашата страна богати хора, за които мълвата зловещо разправяше, че са ятаци на разбойници, или са убили търговец, който им поверил парите си, или са присвоили сирашки пари или черковен имот, и тях всеки ги мразеше, и после смъртта им, когато ги отравяха, за да погребат други от рода им в същия гроб, отиваха мнозина със затаено злорадство да видят, че тялото на престъпника не се е още стопило, не е намерило още мира. Народът вярваше, че има един Бог, който забавя, но не забравя, който наказва престъпниците до девета рода, той знаеше, че
* крадени пари не ловят място,
той сочеше със задоволство изпадналите в мизерия деца на богаташки крадци, той следеше безучастно израждането и измирането на престъпните родове. От четвърт век насам у нас се създаде държавна и народна корупция, която от ден на ден все повече се засилва. Народът няма вече онова търпение да чака Бог да накаже крадците, той иска чрез своите избраници и чрез властта, които са отговорни за вървежа на народни и държавни работи, да дири сметка от тях още приживе. Но с това ще се премахне ли корупцията? Както модерната медицина не смята за своя главна длъжност да лекува болните, а да създава условия за по-малко заболявания, също тъй трябва да действат законодателните тела относно корупцията; трябва да премахнат или поне намалят условията за корупция. А тъкмо в тази посока се прави твърде малко.
* Нашият народ е материалистичен.
Всеки българин иска да има свой дом, своя градина и лозе. И нашият чиновник, като българин, инстинктивно, дето и да бъде той, иска като баща си и дяда си да се задоми, да има своя къща. Държавата никога не е държала сметка за този нагон у българина чиновник. Сегашният държавен служител в своя домашен живот си е останал такъв, какъвто е бил някога дядо му; той иска да остави на децата си нещо.
Държавата вместо да го подкрепи в тази посока, тя направи неговия живот несигурен и с това усили у него повече мисълта, че той трябва да използва всички случаи, за да тури нещо настрана, за черни дни, иначе не се знаеше какво ще стане с него, ако дойде на власт друго правителство. Преждевременно уволнени офицери и чиновници стават отпосле най-големи гешефтари.
* Несигурното положение на нашите чиновници
създава почва за корупция. У българина чувството към общото, народното и държавното е слабо развито. Скъперник за своето - е крайно разточителен с общото, държавното. Разсилният, който е гледал да спести клечка кибрит у дома си, в държавното учреждение спи при електрическо осветление, държи цялото здание осветено, за да помете една стая, пали цяла нощ печката, като оставя прозорците отворени; в състояние е да изгори цяла кола дърва за ден, без да му мигне окото. И това, което правят разсилните с електричеството и дървата, правят го министрите и големите чиновници с държавните имоти, с народните милиони. За да се не разсипва народното богатство, трябват строги и точни наредби за неговото харчене. В Германия дори писалки, моливи и бели книги се отпускат на всеки чиновник в определен брой! Един кандидат за служба ми беше писал един път много наивно, но същевременно много ясно, как се схваща у нас държавата. Той ми пише: "Държавата е казан, пълен с чорба от пиле дробене. Всеки взел кой по-голяма, кой по-малка лъжица и сърба. Няма ли и за мен лъжица та и аз да се облажа?"
* У нас службата не означава работа, а заплата;
никой кандидат не пита какво ще работи, а колко ще получава. Кога дойде една партия на власт, тя се грижи първо да охрани партията, а после служи на народа. Влиятелният чиновник или депутат ще назначи на служба всички свои роднини, приятели и познати, без оглед на тяхната подготовка и способност. Чрез планомерни закони трябва всеки да разбере, че държавата не е благотворително дружество, а държавна майстерска, дето всеки, който умее да работи, ще получава заплата според труда и умението. И за най-малката държавна длъжност трябва да има ценз. У нас общественият деец, народният труженик, който е вън от редовете на държавните служители, не се цени, не се възнаграждава, за него не са създадени условия за правилен живот. А такова положение могат да понесат малцина дейци, които притежават силен вътрешен живот, които са доволни от мисълта, че са сторили нещо добро за обществото или отечеството, които могат да затворят очи на веки в болнична стая, в ханска одая или сред мизерна обстановка у дома, без да прокълнат неблагодарното отечество. Повечето обществени и политически дейци, натеглили се в немотия, страдали ужасно за идеите си, оскърбявани горчиво от богаташи, чието богатство има съмнителен произход, щом дойдат на власт подир теглата и униженията, плюят на миналото и пожелават да си създадат по-добро бъдеще. Те
* почват да крадат народа, на когото по-рано предано са служили.
Примерите са много. У нас имаше идеалисти, обществени и политически дейци, които на млади години търпяха лишения, бяха гонени и изтезавани за идеи, а после погнусени от собствените си добре настанени съратници и от народ и държава, които се не погрижиха за тях, отмъстиха на неблагодарния народ, като го окрадоха, когато дойдоха чрез нови унижения на власт. Особено типична биваше кризата у тези политически дейци, които дохаждаха на власт с дългове, а я напущаха без да спестят нещо. Тяхното положение, особено като бивши министри, без пари, без възможност за печалба, биваше ужасно. Те трябваше да подлагат ръка на
* гешефтарите, съпътници на всяка партия
и се задължават пред тях. Такива бивши министри очакват със стръв министерската власт, те са готови на всякакви компромиси, те вече стават министри, за да крадат. И ако чрез закон не бива да пречим да идват на власт политически дейци с дългове, трябва по законодателен ред да им се осигури що-годе сносно положение кога изгубят тая власт. Бивш министър, чиято деятелност има обществено-политически характер, не бива да го изоставя държавата, на която той служи и в опозиция. Друг е случаят, ако той сам може да се изхранва чрез специални занятия. Нашето общество не е бистро вълнисто море, което изхвърля на брега всичко мръсно, то прилича повече на тихо
* блато, в което гнилото излиза на повърхнината,
отгоре. У нас крадецът не се презира, защото се уважава богатството, а сиромашията се осмива. Което казах за обществото, важи в пълна степен и за политическите ни партии. Всяка партия, която е на власт, или се готви за нея, брои в редовете си множество членове, които подобно на хищни акули заобикалят държавния кораб и богатеят на народна сметка. Тях ги знаят всички, но ги търпят помежду си, защото те са сила, защото те в опозиция с парите си крепят партията и поддържат партийните първенци, за да получат всичко десеторно, кога партията дойде на власт.
-------------------
За да се спре или поне намали корупцията, трябва общество и партии, които крещят срещу нея, да я задушат на първо място между себе си. Нека всеки честен член на обществото или партията пресуши корена на корупцията преди всичко у своя съсед, приятел и съмишленик, и тогаз той може да бъде уверен, че е направил много за поправката на нашето общество - основа за силен или слаб народ, гаранция за уредена или разпадаща се държава.
--------------------------------
Проф. Анастас Иширков, вестник "Ден" , 1 януари 1911 година

Статията е препечатана от Ловеч Пресс.